Отново ме погледна мълчаливо. Фокусираше.
С незабележима усмивка. Уморена...
Извади от чантата си фотоапарат и ... щракна...
Запечата чашата кафе,
която бе изпила на един дъх.
Празната чаша от кафе 
с прозрачното дъно,
което някак си я отразяваше.
В тъжните кадифени очи
се четеше бреме - самота,
опитваше да скрие,да не проличи,
но в себе си дълбоко знаеше...
Мечтаеше да пръсне косите сплетени,
да очертае очите - котки седефени...
И също като малко цвете под снега
да си пробие път, да се запознае със света.
Отпила последната си глътчица кафе,
блуждаеше.Не беше тук,
сякаш искаше да стигне мътното небе,
да стисне в дланите си намръщените облаци
и.. да крещи ,че е силна,че не я боли...



На милото лице с бледите лунички,
На плахото дете във нея и нежното в душата й
искрено желая някога да запечата 
с най-широката усмивка ,
най-най красивата мечта,
защото наистина го заслужава!!!